ЖИВ СЪМ

От чашата ми падаха сълзи по каменния мозък на скалите. Умората в гърдите ми пълзи, а всъщност се опитвам да политна. Елите, със огромните ръце, ме дърпаха към стръмните върхари. И падаше потта като оцет по тялото на голите шишарки. Умора ли, пиянство ли - не знам. тук въздухът е с хиляди октани. Въпросът е ще стигна ли до там- на Господ от снежинките да хвана? Във гърлото ми клечката кибрит докосваше фитила на сърцето, а възелът на слънчевия сплит опъваше надолу, към дерето. Не зная кой ме хвана за косите, но аз опрях в небесното око. Сънувам ли, а може би съм скитник в очите на планинския сокол. Не ме дари със премия живота, но сам избрах скалистия масив. Стъпалото на днешната ми кота за мене означава, че съм жив! Автор: Ангел Кроснев