Мъжът, от който съм обичана - Весела Йосифова

"Не успях да ти съградя стряха, затова в гнездо под небе се превърнах, нося те на ръце - като вина за Оттатък. Изпей ме до последната песен - тази, от която по Пътя ще ми олекне. ... Аз ли?... Ще ти се наслаждавам... Отгоре! Защото... обичам... безсмъртно!" ("Безсмъртно") Накрая на небето, където моят сън отсяда и стопля на Луната самотното й тяло, където вятърът утихва и по гърдите ми присяда едно парченце минало, сълзите ми съблича и във очите ми изгрява единствено Мъжът, от който съм обичана. И сваля тъжната ми риза с ухание на минало, сънят - космичен бряг на спомени незакъсняващи. Мъжът, във моя сън заспиващ, все тъй умее тъгата ми до голо да съблича. И вдишваме... издишваме... на едри капки обич. Безсмъртно оцеляла! И се оглеждам в нея - вълшебно огледало. А в него аз съм бяла, цяла, истинска - една стреха небесни спомени, която преподрежда бреговете на недописаните стихове. И съм богата с ухание на лято - откривам го във себе си и го пренасям в очертания на късни, топли строфи. Мъжът, до който се събуждам, е моят тих космичен пристан и фар словесен, от който ми излъчва морзово: „Обичам те!"