ИЗПОВЕДНО

Във моя свят пристигна уморен, отпуснал тяло в изнемога, от коварства и лъжи ранен, попи във мен като отрова. Поисках аз да съм любима, изгревът на всеки следващ ден, не мога да съм грях без име, ни залез - плачещо червен. Страха съблякох си и... полетях! Към тебе устремих се, като птица. Душата ми покорна засия, със обич чиста във зениците. Разкъса мълния небето, разцепи го на половини две. Премина сетне през сърцето ми истината да прозре. Издишвам!... Тишината е признание! Щом душите ни не се пресичат във въздуха трепти едно желание, желание - несбъднато обичане. Болката узря в неистов вик и тъкмо в тебе да се сгуша, прободе ме с "ръждясъл щик“, засъхнал спомен в мен отпуши. Предавам се! Просто е! Не съм това! Във мен живее друга същност. Далеч съм от фаталната жена, само нежността ми е присъща. Гори у мен едно предчувствие – дори на дъх от тебе да съм само, исках да съм твое самочувствие, опора да съм - твое рамо! Тъгата ми е като черна писта. Огорчението в нея се взриви. Празен е пред мен отново листа, днес... описвам те в сълзи. Познала болката отново, и тази болка мигове я носят, а две очи, така дълбоки... В душата моя, обич просят... Автор: Христина Женкова