Христо Смирненски "Приказка за стълбата" - чете: Радица Божилова HD

Посветено на всички, които ще кажат: „Това не се отнася до мене!“ — Кой си ти? — попита го Дяволът… — Аз съм плебей по рождение и всички дрипльовци са мои братя. О, колко е грозна земята и колко са нещастни хората! Това говореше млад момък, с изправено чело и стиснати юмруци. Той стоеше пред стълбата — висока стълба от бял мрамор с розови жилки. Погледът му бе стрелнат в далечината, дето като мътни вълни на придошла река шумяха сивите тълпи на мизерията. Те се вълнуваха, кипваха мигом, вдигаха гора от сухи черни ръце, гръм от негодувание и яростни викове разлюляваха въздуха и ехото замираше бавно, тържествено като далечни топовни гърмежи. Тълпите растяха, идеха в облаци жълт прах, отделни силуети все по-ясно и по-ясно се изрязваха на общия сив фон. Идеше някакъв старец, приведен ниско доземи, сякаш търсеше изгубената си младост. За дрипавата му дреха се държеше босоного момиченце, и гледаше високата стълба с кротки, сини като метличина очи. Гледаше и се усмихваше. А след тях идеха все одрипели, сиви, сухи фигури и в хор пееха протегната, погребална песен. Някой остро свиреше с уста, друг, пъхнал ръце в джобовете, се смееше високо, дрезгаво, а в очите му гореше безумие. — Аз съм плебей по рождение и всички дрипльовци ми са братя. О, колко грозна е земята и колко са нещастни хората! О, вие там горе, вие… Това говореше млад момък, с изправено чело и стиснати в закана юмруци. — Вие мразите ония горе? — попита дяволът и лукаво се приведе към момъка. — О, аз ще отмъстя на тия принцове и князе. Жестоко ще им отмъстя зарад братята ми, зарад моите братя, които имат лица, жълти като пясък, които стенат по-зловещо от декемврийските виелици! Виж голите им кървави меса, чуй стоновете им! Аз ще отмъстя за тях! Пусни ме! Дяволът се усмихна: — Аз съм страж на ония горе и без подкуп няма да ги предам. — Аз нямам злато, аз нямам нищо с което да те подкупя… Аз съм беден, дрипав юноша… Но аз съм готов да сложа главата си. Дяволът пак се усмихна: — О, не, аз не искам толкоз много! Дай ми ти само слуха си! — Слуха си? С удоволствие… Нека никога нищо не чуя, нека… — Ти пак ще чуваш! — успокои го Дяволът и му стори път. — Мини! Момъкът се затече, наведнъж прекрачи три стъпала, но косматата ръка на Дявола го дръпна: — Стига! Спри да чуеш как стенат там доле твоите братя! Момъкът спря и се вслуша: — Странно, защо те започнаха изведнъж да пеят весело и тъй безгрижно да се смеят?… — И той пак се затече. Дяволът пак го спря: — За да минеш още три стъпала, аз искам очите ти! Момъкът отчаяно махна ръка. — Но тогава аз няма да мога да виждам нито своите братя, нито тия, на които отивам да отмъстя! Дяволът: — Ти пак ще виждаш… Аз ще ти дам други, много по-хубави очи! Момъкът мина още три стъпала и се вгледа надоле. Дяволът му напомни: — Виж голите им кървави меса. — Боже мой! Та това е тъй странно; кога успяха да се облекат толкоз хубаво! А вместо кървави рани те са обкичени с чудно алени рози! През всеки три стъпала Дяволът взимаше своя малък откуп.