Никола Вапцаров - "Горки"

Аз бях в завод с опушено, ниско небе, където живота притиска с чугунени лапи и черния труд бразди по челата. И колко бе трудно да можеш събуди живота във този народ. Да срутиш огромния пласт от лъжи, който тежи над този живот. Аз бях във завод с опушено, ниско небе, където живота притиска, а дните – ръждясали гайки – затягат душите. Но помня, когато четяхме „На дне“ или „Майка“, пробиваше слънцето мрачния свод на този завод, блестяха очите. И хората скрити във свойте бордеи, човъркаха своята мисъл ръждива и бяха щастливи, и бяха щастливи... Но днеска при мене пристигна огняра и каза: „Вапцаров, вентила за прясната пара затворен.“ Аз троснато гледах, но той си отиде нагоре, жестоко обиден. След него нахълта ковача и пита сърдито: „Верно ли, братче, верно ли – вика – онзи, старика, починал?“ Изстинах и казах с омраза, с съвсем безпредметна омраза му казах: „Аз, куче, те учих да бъдеш конкретен, а ти шикалкавиш! Кой е починал? Разправяй!“ Разбрах и излязох на двора. В машинната зала ми стана задушно, машинната зала бе тясна за моята горест, машинната зала бе пуста за моите чувства. И чух как ковача разправяше някому глухо: – Той, братче, така ни познава, и мене, и тебе, и всички. Тури те в някоя книга и казва: „Не шавай!“ И после четеш и примигаш, и сам се познаваш. Да кажем така ти се случи, че имаш дете. Детето чете. Така че...борави със книгата, значи. А нямаш пари. Така ти се случи, че нямаш пари. Той казва: „Детето трябва да учи това, към което му тегли сърцето.“ Да кажеме, ти се завръщаш, намръщен се връщаш във къщи. В душата – горчилка. Сърцето ти болка притиска. Набиваш жена си, а онзи ге гледа изниско под своите вежди, гледа във тебе и пита: „Комай не достигат парите за хлеба?“ – Другия слушаше тъй простодушно захласнат и толкова ясно му ставаше всичко сега, че сякаш живота пред него вратите разтвори, че сякаш в гърдите се топеше буца от снег. И той промърмори, едва промърмори: „Това се казва човек!“